Созополската поетеса Таня Сарандева споделя с нашите читатели своята творба „Созополско море“

Покрай брега смокинени дървета
ронят плод със есенен привкус
Как тъжно е в очите на морето,
изпълнени от плажа пуст…
Понесен върху летните вълни,
дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща.
Изтриваш парещите ми сълзи
и с топли длани нежно ме прегръщаш.
Прегръщаш ме и всичко е наред,
щом пак съм тук и вятъра усещам,
щом на брега пред синьото море
аз коленичил съм и изгрева посрещам.
Разнопосочни размисли нахлуват вътре в мен,
а наслада носи сутришното ми кафе.
Служебни разговори водим двама с теб
в мълчаливо утро, свъсено небе.
Служебно посвещавам ти тъй целия си ден
с утеха морна, надежда скрита, сляпа блазън.
Отношения служебни в свят разкрепостен-
не сме обвързани – не си наказан!
Боже, направил си някаква смес,
или… отвара се казва…
В този примес, който Земя се оказа
си разбъркал парчета от… (ада и рая,
боже, не зная…)
щастие, сълзи, обич, страдания –
многострадални… (са!)
в дългия преход… до мястото свето.
(изглеждат и странно.)
Какви са, Боже, тези писания
за Дулсинея… и за идалгото?..
Като дива вода
като небесна стихия
като жива вълна
като ангел в магия
пред тебе стоях
с няма усмивка.